Забележка: Текстът, който следва, ни връща към май 1990.
Девети! Десети! Десети! Девети!
Все още се чудим кое да ни свети.
Девети - нека бъде май!
Десети - нека бъде май!
Над родния край!
Девети! Десети! Десети! Девети!
Все още се чудим кое да ни свети.
Девети - нека бъде май!
Десети - нека бъде май!
Над родния край!
Бих желал да поставя един проблем на историческата фантастика. Знам, че сериозната историческа наука не се занимава с въпроси от вида "Какво би станало, ако...?". Но аз не съм професионален историк и за мене, както вероятно и за много други, такъв въпрос звучи съвсем естествено.
Спомнете си, че с ятаган и огън жестоко е потушено Априлското въстание. Но този факт получава широк отзвук в Европа. Целият Християнски свят съчувствува на Българите. Годината е 1876.
И нека сега си представим, че тогава се намират здрави сили в Османската империя. Те съзнават опасната международна изолация, в която Империята е изпаднала. Предусещат възможността за съкрушително поражение в евентуална война с Русия и загуба на богати владения на империята, завоювани с кръв от мълниеносният Баязид. Тези здрави сили с решителни действия вземат юздите на управлението с цел да се овладее положението.
И да си представим, че събитията се развиват така.
На заседание на Високата порта, проведено на 10 май 1876г., султан Абдул Азиз е принуден да абдикира. На престола на империята се възцарява султан Абдул Хамид.
Новият султан привлича в управлението на империята смели реформатори - образовани, владеещи по няколко езика, убедени привърженици на платформата "Калдъръм към Европа".
Един от тях е Митхад паша - известен на гяурите и почитан от тях. Докато той беше Русчушки валия, Булгаристан се замогна. Мидхад паша построи железница, пътища, мостове. Той насърчаваше занаятите и образованието. Но султан Абдул Азиз, верен на авторитарният си стил на управление, не можеше да търпи кадърни хора край себе си - те бяха потенциална опасност за престолът му. Мидхад паша беше репресиран от султанът, който го махна от Русчук и го прати за валия в Южна Арабия. Новият султан извиква Мидхад паша в Цариград и го прави пръв везир.
Друг виден реформатор, привлечен от Абдул Хамид, е младият Мустафа Кемал, роден в Солун няколко десетилетия преди раждането си. Израснал на една улица с българчета, той също така говори български език и има много приятели сред гяурите.
Главният имперски кадия се разпорежда да бъде задържан под стража бившият султан - кървавият Абдул Азиз. Предявени са му тежки обвинения: разпалване на етническа вражда, злоупотреба с властта, пренебрежение към Шериатът. Срещу Абдул Азиз и най-близкото му обкръжение започва следствие.
Новото ръководство на империята решително се разграничава от дълбоко погрешната политика на Абдул Азиз, довела до априлските погроми и насилие. То издига лозунгът „Обновление и помирение” и започва смели реформи, известни в историята като „десетомайската линия”.
Високата порта, преименувана на Висша врата, е структурно обновена с цел изменение на стилът й на работа.
Османската империя е преименувана на Отоманска империя. Счита се, че новото име на империята по-добре отразява нейната същност, а пък и е по-близо до представите на западно-европейците.
Имперският официоз-всекидневник „Пашалък” се преимeнува на „Муабет”.
Предстои разработване на нова, десетомайска, конституция.
Висшата врата се обръща с Манифест към всички поданици на султанът.
На гяурите е разрешено да строят църкви и манастири и свободно да изповядват всякаква религия. Управниците, начело със султанът, почитат с присъствието си християнските празници.
Кървавите извращения, вършени години наред от редовни войски и башибозук над гяурите, са порицани като престъпления. Провъзгласено е връщането към хуманните извори на Ислямът. Вменява се в дълг строгото спазване на Шериатът.
Освободени са хиляди политически затворници и заточеници.
Ибрахим бей, Мустафа бай и Тосун бей, водачи на башибозукът, изклал съответно Батак, Перущица и Клисура, са разобличени. Отнето им е званието „бей” и са жестоко наказани с 40-дневен пост.
Реабилитиран посмъртно е дякон Игнатий, в мире Васил Иванов Кунчев, известен и като Левски. Признава се, че процесът, на който той бе осъден на смърт чрез обесване, е бил съдебен фарс. Дякон Игнатий е напълно невинен. Той неведнъж е казвал, че няма нищо против турците, а се е борил срещу режима на кървавият Абдул Азиз, за напредъкът на имерията и за свободата на всички народи в нея.
На родната му къща в Карлово поставят паметна плоча. Султан Абдул Хамид дарява майка му с пожизнена пенсия. На лобното място на Левски в краят на София му е издигнат паметник. На неговото освещаване присъства лично Мустафа Кемал, който прочувствено заявява: „Гордост за нашата империя е, че тук се е родил и израснал такъв велик мислител, хуманист у борец за човешки правдини като дякон Игнатий. Той завинаги ще остане в историята като апостол на свободата!”.
Но за зла чест на новата власт държавната хазна е празна. Европа е съгласна да даде заем, но само ако се убеди, че Християнският Български народ приема да бъде подвластен на Отоманската (бившата Османска) империя.
За целта трябва да се организира референдум – допитване до народът. Както във всички цивилизовани страни, гласуването ще е тайно, с тъмна стаичка и урна. Ще присъстват наблюдатели от Великите сили. Всеки българин ще може свободно да избере една от двете бюлетини – тази с полумесеца или тази с лъвчето. Референдумът е насрочен за 10 юни 1876 г.
Всички видни българи – чорбаджии са прехласнати от компетентността, професионализмът и политическата култура на новите отомански ръководители. Едва ли някой се съмнява в искреният стремеж на новата власт към промяна, в способността й да изведе цялата империя на широкият друм към Европа.
Съмняват се само неколцина брадати комити, събрани асъл от кол и въже, които народът презрително нарича „хъшове”. Възползвайки се от дадената им възможност да приказват насам-натам, те си позволяват да агитират за свободна и независима българска държава. Затварят си очите и всичко отричат – не признават, че от Империята българите и добро са видели. Без никакво основание, безотговорно, хъшовете подозират в лицемерие и демагогия следдесетомайското отоманско ръководство.
Известният от романът „Под игото” чорбаджи Юрдан пред събралият се на мегдана в Бяла Черква народ държи следната реч:
„Единение, мили хора. Всички трябва да благодарим на славните десетомайци, че ни отърваха от Абдул Азиза и спасиха Бяла Черква от разорение. Благоденствие и сполука ни чакат отсега нататък, Вярвайте ми, братя. Боли ме, като ги гледам и слушам хъшовете. Петстотин години стигали. Дошло било тяхното време. И как може умен човек да се подведе по комитите, като види кой им е баш-комитата: оня скандалджия и нехранимайко Христо Ботйов. Некадърник е той, а и от почтени хора съм чувал, че не бил много чист. Даскал беше, вестникар беше, така и не прокопса. Накрая с двеста бунтовници тръгнал със султанът да се бие. Добре, че дойде Десети май, та отърва кожата.”
Край.
Тази фантасмагория дотук беше описание на хипотетични събития след 10 май 1876 г. и на хипотетичната обстановка у нас в навечерието на хипотетичният референдум, обявен за 10 юни 1876 г. Въпросът е: Какво биха избрали българите – полумесецът отомански или лъвчето?
Тази фантасмагория дотук беше описание на хипотетични събития след 10 май 1876 г. и на хипотетичната обстановка у нас в навечерието на хипотетичният референдум, обявен за 10 юни 1876 г. Въпросът е: Какво биха избрали българите – полумесецът отомански или лъвчето?
Някои разпалени патриоти считат за кощунство дори за момент да се допусне, че българският народ няма да избере Свободата. Други, национал-песимисти, веднага се предават и признават, че българинът би предпочел сигурността на познатото зло пред неизвестностите, които крие бъдещето.
Засега се въздържам от отговор. Чакам да мине 10 юни 1990 г.
Засега се въздържам от отговор. Чакам да мине 10 юни 1990 г.
И дано гавра с националното достойнство на българският народ и с паметта на героите от борбите за национално освобождение бъде не резултатът от 10 юни, а само този мръсен пасквил.
Песните, възхваляващи Партията, дето звучаха от всички радио-точки, не ги намирам в Интернет. "Девети - нека бъде май, за родния край" - имаше такава песен. Септември щял да стане май. Ако не цял Септември, поне Девети!
ReplyDeleteКакво би станало, ако...?
ReplyDeleteПисал съм, че сериозната историческа наука не се занимава с въпроси от видът "Какво би станало, ако...?". Но не е съвсем така. Доколкото историята се задълбочава в причинно-следствените връзки между историческите събития, то тя няма как да подминава подобни въпроси.
Post factum - post mortem: aнализ на резултатите..
ReplyDeleteИзборите на 10 юни 1990 г. с резултатите си са най-срамното събитие в българската история след падането на България под турска власт в краят на 14-ти век.
Никакви изборни манипулации, които на някои им се привиждат, не могат да бъдат оправдание. (Изборни манипулации от страна на БСП и ДПС имаше през май 2013, но не през юни 1990.)
Изборите през 1990 г. показаха, че българският етнос е болен от рак, това не се лекува и води до неминуема смърт. Злокачественият тумор е БСП. На никакво лечение не подлежи.
В началото на декември 1989 на бордът на американски военен кораб на о-в Малта Михаил Горбачов подписа безусловната капитулация на съветската империя в студената война.
След около половин година, на 10 юни 1990, българският народ избра да бъде третиран не като жертва на студената война, а като народ, загубил студената война. Българският народ избра да изтърпи безусловната капитулация във войната на свой гръб.
Изборите показаха, че някаква си посрана и с окървавени ръце Партия има за българите по-голяма ценност, отколкото самата България.